Абе суперяко беше навремето, имахме доста добри футболисти. Незабравим сезон за мен е и този от 1978 г. Тогава след шока в Нова Загора успяхме да запазим класата си. Помня, че завършихме май трети, като бихме в казанлък лидерите Миньор Пк и Асеновец. Мачът с Миньоро беше много здрав, обърнахме ги от 0:1 до 2:1. С Асеновец пак беше нещо подобно и драматично. Всичко това при положение, че ни напуснаха основни играчи като Симов - отиде да играе в Миньор, а Барона си би камшика и отиде във Варна. Имахме един център нападател Ангел Димитров от Волуяк, и той май си тръгна. Но останаха страхотни играчи. Любимец на публиката беше Неделчо Радев - Баба Рада. Точно тогава в отбора се появи Кембо - страхотно крило, техничар, имаше много добър финт. Имахме и един Белия, също добър играч. Няма да забравя и Ангел Янев, на Христо Янев баща му, отличен нападател. От същото поколение са бат Кральо Орозов, и любимите ми защитници Кольо Дяков и Ахмед Дормушев. Тогава нямаше чак такова текучество на футболисти и едни и същи играчи играеха по 5-6 години в Розите. победата над ЦСКА беше най-ценна, но пък като емоция баражът с Марек беше несравним с нищо. Марек бяха един от най-силните отбори в онези години в А група. Бяха надолу в класиарнето, тъй като точно тогава им смениха треньора Янко Динков, имаше нвекви бойкоти и загубиха точки. На първия мач в Станке Димитров не съм ходил, но се твърди, че е имало поне 4000 фенове от Казанлък. Направихме 0:0. В интерес на истината преди мача никой не ни броеше за фаворити и всичкси си мислеха, че Марек ще остане в А група. Едва след това нулево равенство започнахме да вярваме, че голямата мечта за А група може да се сбъдне. Още тежеше шокът от онази шибана Нова Загора и не смеехме даже да мечтаем. колкото повече обаче наближаваше 13 юни 1982 г., толкова повече ни се засилваше вярата. Целият ден си го спомням като на кинолента. Сутринта на Царската чешма се беше събрала огпромна тълпа. Мачът беше от 18 часа. Същия ден се откриваше световното първенство в Испания. Ние трялбваше да свършим около 19.45, а от 20.30 часа играеха Аржентина и Белгия, откриване на шампионата. Аз лично бях на стадиона около 14 часа, и вече имаше поне 3-4 000 фенове. Докъм 16 часа всичко се натъпка, да не казвам голяма дума, ама сигурно имаше поне 25 000 души вътре. След това вече не е можело да се влезе. Някои от закъснелите почнаха да се катерят по дърветата около стадиона, дето са откъм ниската трибуна, а един даже падна, та този мач мвероятно му е останал с неква травма. В 16 часа нямаше свободно място. Около 16.30 часа от Балкана пристигна некъв грозен облак и се изсипа порой с гръмотевици. НИКОЙ НЕ СИ ТРЪГНА! Всички чакахме мача. Към 17.15 часа слънцето пекна, и започнахме скандиранията. помня, че имаше два плаката. Единият гласеше "Рози в "А" група, сега или никога", а другият беше емблемата на световното в Испания и отдолу надпис "Светът ви очаква!" Луда работа. На Розите тогава треньор беше Бог Зафир, Иван Зафиров, бивш десен бек на ЦСКА. Съставът мога да го кажа по памет, вероятно и с някоя грешка: Злати Минчев, Дормушев, Дяков, Орозов, Попов, Гоцков, Йовчев, Кембо, Личев,...вай-вай, другите не мога да си ги спомня, ама има 26 години оттогава все пак. Марек бяха страхотен отбор, имаха едни близнаци братя Петрови, Паргов, а на вратата беше един тип Стоян Стоянов. Защитата им беше от едни главорези Вуков и Палин, абе яка работа. Четири години по-рано същите тези бяха победили Байерн Мюнхен с 2:0 в Станкето. Какъв мач! В първата атака им вкарахме гол, Емо Личев го заби. Баба ми разправяше по-късно, че ревът от стадиона се чул у нас, а аз живея до гарата. Смятайте за какво иде реч. В 5-ата минута вкарахме втори гол, ама съдията нещо не го зачете. Онези изравниха малко преди края на първото полувреме - 1:1. И след почивката играта нещо не ни тръгна. Онези се окопаха в центъра, почнаха да ни спират. Бяха много опитен отбор, побеждавали Левски и ЦСКА, имаха купа на съветската армия, абе сила си бяха. Ясно беше, че трябва да се направи смяна. И тогава Бог Зафир направи нещо, което никой не очакваше. В отбора имаше един Кънчо Кънев, викаха му Дупката. Останахме като гръмнати, когато пуснаха Кънчо. Той беше от Ръжена, случайно попаднал в отбора. Сигурен съм, че дотогава нямаше една игрова минута в Б група, може да е играл в някоя контрола. Всички се стреснахфме, щото помислихме, че Зафето е изтрещял напълно. Кънчо?!!! Таман влезе Къната, и дадоха нещо за Розите - или е било фаул, или корнер. Центрираха, и вмелето от играчи не се разбра дали Къната удари топката или топката удари Къната. Обаче влезе във вратата - 2:1 за Розитееее! Тука баба ми разправяше, че ревът от стадиона само където не сринал блока на текстилния комбинат, под който имаше магазин за платове. Май че нахлухме на терена, не помня вече точно. Да е било 82-ра минута някъде. Последните 10 минути се молехме да не ни вкарат гол, онея натиснаха, имаше 1-2 опасности. И като дадоха последния сигнал, нахлухме на игрището поне 5-6 000 души. понесохме ги на ръце, начело с Къната, който беше като щокиран. Такава радост в казанлък не съм виждал друг път. По центъра стана мазало, народътпиеше и пееше, и на никой не му пукаше, че играят Аржентина и Белгия. Розите бяха в А група! Според мен това е едно от най-значимите събития в историята на града ни, и ако има запазени оттогава снимки, трябва да се издирят и да се качат в сайта. Да видят всички, че имахме нашия храбър отбор, който ни радваше навремето. Питайте бащите и дядовците ви, и каквото си спомнят го качмвайте тук, за да сглобим историята на нашия отбор. Това бяха славните години- След това почна падението, хванаха ни с онзи купен мач в Елена, дето брахме срам, а цялата черна каса беше заловена. Последният голям мач беше с Нафтата, като ги бихме 1:0 и ги отказахме от А група, бяха жълти-зелени. После дойде онази злополучна 1994 г., когато изпаднахме. След това във В група последният много посетен мач беше онзи с поморие през есента на 1994 г, когато имаше около 4000 души на стадиона и ни биха 2:0. Падението се затвърди в предпоследния кръг на пролетта през 1995 г., когато стана онази история с продадения мач на Порт Бургас. При 2:0 за онези в 82-ата минута треньорът ни Стефан Павлов - Фифи Перото спря мача, извика Митко Иванков, който тогава пазеше на Розите (да, същият Иванков, няма грешка) и си тръгна за София. Тогава се сурнахме надолу...та до днес. Но аз съм сигурен, че един ден Казанлък пак ще има своите храбри Рози, и пак ще играем в А група. Наздраве на всички, само Розите!
|