Угаснали съзвездия:
„Етър” (Велико Търново)Много футболни отбори са имали своите „15 минути слава”. Някои успяват да продължат да градят върху успехите си, да ги умножат и, в крайна сметка, да се превърнат във футболни легенди. От тях излизат играчи, за които се говори с респект и след като приключат кариерата си. Тези отбори наричаме „грандове”, те диктуват националната и световната футболна мода. Всички знаем имата на такива клубове. Има и други отбори. При тях нещо не тръгва както трябва, след момента на блясък те западат, отнасяйки към дъното и надеждите на най-верните си фенове. При тях нещо не се получава, след титла те продават играчи и не успяват да ги заместят, напускат ги спонсори или са застигнати от административвни скандали. Каквато и да е причината, характерното е, че възходът бива последван от падение, което изобщо не се преодолява.
Покрай неизменната шампионска интрига между „Левски”, „ЦСКА” и „Литекс” българските любители на футбола сякаш забравиха близкото минало, в което един отбор успя да наруши статуквото още преди синьо-червената окупация на титлата да се пропука по-трайно. През сезона 1990/91 година шампионите носеха виолетови екипи – „Етър” (Велико Търново) изглеждаше като отбор, който може да се пребори за трайно място в клуба на „шампионските претенции”. После тимът не успя да развие успехите си и представянето му тръгна надолу, за да премине дори през В групата. Сега „болярите” са средняци в Б РФГ и от шампионския блясък са останали само мечтите за бъдещето.
Ф.К. Етър е създаден през 1924г. чрез обединяването на съществувалите до тогава “Младежки спортен клуб“, “Слава“, “Феникс“ и “Виктория“. През 1926г. клубът за първи път участва в държавното първенство. В периода 1946 - 57 година той неколкократно сменя името си: Трапезица“, “Ударник“, “Червено знаме“, “Спарта“ и ДНА. От 1969 до 1998 г. отборът играе в А група с изключение на периодите 1975-79 и 1980-81 година. През 1974 г. „болярите” стигат до участие в Купата на УЕФА, но там нямат късмет – жребият ги праща срещу „Интер” (Милано) и италианците печелят с 3:0 и 0:0.
Най-силният период на „Етър” е в годините 1989 – 1991. Тимът печели две трети места в шампионата, достига два полуфинала за националната купа, а през сезона 1990 – 1991 постига най-блестящото си представяне: шампионска титла и спечелване на националната купа, която за последна година се нарича „Купа на БФС”. Тогава в Търново играят цяло съзвездие играчи, изявили се и в националния отбор: Балъков, Трифон Иванов, Цанко Цветанов, Бончо Генчев, Илиян Киряков. Треньор е Георги Василев. В турнира за КЕШ великотърновци отново нямат късмет: противникът е намиращият се във възход германски шампион „Кайзерслаутерн”, направил сензационен скок от Втора Бундеслига до шампионската титла под ръководството на суперспециалиста Ото Рехагел. „Лаутерите” биха с 2:0 и 1:1, но срещите на бяха леки за тях и „Етър” задоволително защити футболната чест на България.
След 1991 звездата на великотърновци започва бавно да залязва. През 1995 те напомнят за себе си и печелят Купата на лигата под ръководството на Стоян Петров. След още две години достигат до финала в същия турнир и това е последният проблясък на „болярите”. Звездите им вече са в чужбина, отборът не приспособява добре към новите положения в професионалния футбол и започва да запада. Той отива в Б група, а през 2000г. достига дъното и изпада във В група. През 2002 година клубът се пререгистрира под името „Етър 1924”. Той остана единствен от Велико Търново и сега играе в Западната Б група.
Според класиранията си в А група „Етър” заема девето място във вечната ранг-листа, изнесена на сайта
www.clubs.bul-foot.org, и е един от 10-те отбора, които са имали щастието да вдигнат шампионската купа на страната. Още по-забележително, обче, е това, че при „виолетовите” са проходили във футбола някои от ной-големите български футболни звезди, донесли безпрецедентния успех на националния отбор в САЩ през 1994г. Защитният вал на „лъвовете” включваше най-често Цанко Цветанов и разчиташе абсолютно безрезервно на Трифон Иванов (известен и с творческите псевдоними Туньо и Рахан), който плашеше с брадясало лице и подострена секира противниковите нападатели. Туньо, обаче, не беше само страшник, а футболист, който многократно сме виждали пласиран на единствената спасителна за защитата позиция, помним го да изниква „от нищото”, за да пресече головата атака на съпарниците.
Най-забележителната фигура от шампионския период на „Етър” безспорно е човекът, който много фенове поставят на мястото на Стоичков като най-добър съвременен футболист на България: Красимир Балъков. Както успехите на великотърновци, така и тези на националния тим са немислими без постоянната висококласна игра на Бала. Сменил през кариерата си само три отбора: „Етър”, „Спортинг” (Лисабон) и „Щутгарт”, той постигна успехи с всеки от тях и е може би единственият от звездите от 1994, който се радва на изцяло положително отношение от страна на феновете. Невероятният халф е автор на множество изпълнения – шедьоври, а когато играта не му вървеше, компенсираше това с неуморна борбеност.
Ако успее да извади ново поколение подобни футболни таланти, „Етър” може да разчита на футболен ренесанс. Другият път е вече известен: силен спонсор или собственик, склонен да пилее луди пари за футбол. Второто не е изключено да се случи: отборът има горда история и би могъл да се радва на нови успехи и популярност, ако се вземат енергични мерки за неговото възкресяване. Клубът все още има и верни фенове, ако се съди по факта, че в Интернет можем да видим фен-сайтове на „Етър”. Търновската футболна традиция очевидно е в клинична смърт, но тя все още може да бъде съживена и нека не губим надежда, че стадион „Ивайло” отново ще се пълни за двубои с най-силните в България и Европа.