Цитат:
Всеки път, когато един срещу друг се изправят белградските Цървена звезда и Партизан, атмосферата на кръга е пропита с ненавист и агресия. На 22 март 1992 г. в редовен мач от сръбския шампионат се случило нещо невъобразимо. Отначало всичко вървяло по обичайния начин. Преди мача, когато феновете се стичали към стадиона от всички краища на града, тук и там възниквали спонтанни сблъсъци. На самия стадион, точно след като прозвучал началния съдийски сигнал, ултраси на Цървена звезда, заемаща северната част на трибуните, по традиция започнали да отправят обидни реплики по адрес на противниковите запалянковци: „турци”, „мюсюлмани”, „комунисти”. Това не било толкова необичайно и без всякакво съмнение, феновете на двата отбора очаквали с нетърпение „третото полувреме” след мача. Внезапно обаче възгласите спрели. Зрители на стадиона видели как на северните трибуни места са заели бойци на сръбските паравоенни формирования „Тигрите”, облечени във военни униформи. Били около 20 на брой. Един след друг те започнали да се изправят и да издигат във въздуха надписи „40 км до Вуковар”, „20 км до Вуковар” и накрая – „Приятно прекарване във Вуковар”. След това последвали още няколко табели с надписи на други хърватски населени места, които били окупирани от сръбската армия. Високо на северната трибуна седял Аркан – офанзивният командир на „Тигрите” и шеф на фенклуба на Цървена звезда. Възторжените запалянковци му поднесли бурните си аплодисменти. Всички скандали между тях отишли на заден план. В този момент те били обединени и сплотени в ненавистта си към обществения враг – хърватите. Мачът продължил, но това, което се случило в този ден на стадиона, нямало нищо общо със спорта – пламенният национализъм и футболните фенове на една страна, намираща се във война.
Днес Сърбия постепенно се движи към демокрация от западен тип. Паметното белградско дерби от 22 март 1992 г. сега се помни като апогея на силата на сръбските футболни хулигани. Това било време, когато фанатизирани групировки поели контрола не само върху футбола, но и върху криминалните структури. В този момент сърбите от Белград по право станали най-могъщите футболни хулигани в историята.
В наши дни белградските хулигани и да не са толкова могъщи като по времето на войната, но продължават да бъдат едни от най-жестоките в света на футболните запалянковци, като дори имат и репутацията на яростни расисти. Именно в Белград са се случвали битки между феновете, които по своята жестокост остават далеч назад страни със сходни проблеми като Англия. Да не споменаваме и останалите държави в пределите на Източна Европа. Впрочем, насилието не се ограничава само във футбола. Партизан и Цървена звезда имат и баскетболни и хандбални клубове, към които хулиганите също не пестят внимание. Понякога феновете се обединяват, когато става въпрос за обществени мероприятия. Така се случило и през 2001 г., когато белградски хулигани на Звезда, Партизан и Рада, заедно с националисти, разгонили участниците в първия до този момент гей-парад.
Към английските фенове сърбите се отнасят със завидна доза уважение. „Ние уважаваме англичаните като родоначалници на футболното хулиганство”, казва Марко - един от сръбските хулигани. Педжа, който е още един от младите националисти, разказва, че се е случвало да разбива колите на играчи от Цървена звезда, когато са играли лошо. Под якето си Педжа носи пистолет, хвали се как е разбил колата на капитана на Цървена звезда Немани Видич за това, че е имал глупостта да направи съвместна фотосесия с капитана на Партизан.
Многонационалното първенство на Югославия, със своите конфликти на етническа основа, които комунистическите власти така и не успяха да победят, постоянно беше помрачавано от насилието. По начало управляващите премълчавали нарастващата заплаха от футболното хулиганство. Дошъл обаче 14 септември 1978 г., когато се случили първите в историята на страната масови безредици. В този ден влак, пълен с фенове на Партизан, които пътували за Сараево, бил задържан от полицията в град Шид, на границата с Хърватия. В отговор на това, феновете на Партизан започнали да трошат влака. Безредиците се пренесли и по улиците на самия град, а боевете между разгневените запалянковци и полицията продължили няколко часа.
В края на 70-те и началото на 80-те футболните стадиони на Югославия се превърнали в арена за пропагандиране на идеите на национализма. През май 1980 г. починал маршал Тито – многогодишният лидер на Югославия, като даже не оставил след себе си и приемник, който да може да обедини народа. Тогава националистите, както в Сърбия, така и в Хърватия, преценили, че футболът може да бъде използван за постигане на собствените им цели. Футболното насилие на национално ниво набрало скорост на фона на пълзящото разпадане на държавата. Ултрасите на Цървена звезда нападали своите врагове с ножове и железни пръти в ръка, а в Хърватия един от лидерите на футболните хулигани отвлякъл фен на Хайдук (Сплит) и два дни го изтезавал.
През 1990 г. сръбският лидер Слободан Милошевич не на шега се обезпокоил от действията на феновете на Цървена звезда. Бившият шеф на сръбската Държавна сигурност Йовица Станишич, който в момента се намира в Хага по обвинения във военни престъпления, се договорил с Желко Ражнатович, по-известен с прозвището Аркан, да си сътрудничат и той да му помогне да установят контрол над феновете и да направляват действията на футболните хулигани. Аркан, който бил един от най-големите престъпници и който в края на краищата беше застрелян през януари 2000 г., се сетил, че Цървена звезда може да стане за него това, което бил Реал (Мадрид) за Франко или италианския национален тим за Бенито Мусолини. Аркан умело подчинил фенклубовете. Той се занимавал почти с всичко – от продажба на билети до нелегално прекарване на хора през границата, та дори и с намеса в управлението на отбора. Ражнатович си построил луксозна къща с изглед към стадиона. В течение на годините Аркан събирал и организирал групи с националисти, които по-късно станали паравоенните формирования с името „Тигрите”. Те били използвани за бойни действия в Хърватия, а по-късно и в Косово. В течение на войната в бивша Югославия Аркан завладявал територии и поел контрола върху търговията с горива, алкохол и цигари. Докато той и приближените му увеличавали финансовото си състояние, обикновените сърби се сражавали и загивали в боевете. Ражнатович набирал своите бойци основно от северните трибуни на „Мала Маракана”.
Много неща са се изменили от началото на 90-те до сега. Отминаха времената, когато „Тигрите” и Аркан идвали на северната трибуна на „Маракана”, за да се хвалят с военните си трофеи. Насилието обаче не изчезнало, както и страхът у феновете. За щастие има нещо, което до сега не се е случвало – сърбите никога не са били толкова задружни в подкрепата си към националния отбор. Въпреки това обаче, през последния сезон ситуацията с хулиганството не се е подобрила и феновете на Звезда и Партизан продължават да водят ожесточени битки помежду си и с полицията. Този проблем в една или друга степен засяга почти всеки мач в Сърбия. Ситуацията трябва да се обърне на 180 градуса. Ето защо правителството на страната неотдавна предложи законопроект за борба с хулиганството.