В три сутринта човешкото тяло крещи за сън. И ако в този неестествен час го изтерзаеш до предела заради националния отбор по волейбол, то може да ти отмъсти с оплетени и нелогични емоции. Например при гледката на 4000 българи, превзели цяла трибуна в Чикаго и изригващи при всяка точка така, както при гол на Христо Стоичков по същите земи преди 14 години.

Може би 6 по-разумен отрязък от денонощието емоциите биха се ограничили до култивираните клишета - гордост, че сме навсякъде; браво, българи юнаци и така нататък. Само че в три сутринта може би химичните процеси в мозъчната кора протичат по различен начин и докато се тюхкам защо срещу един от най-силните сервиси в света са заложени посрещачите на четвъртия в българското първенство или размишлявам кой измежду Милушев и Йорданов трябва да пътува за Пекин, неусетно се промъква неканено чувство - тъга, примесена със смътен страх.
Напрягам очите си, за да различа сред морето от фенове някогашен съученик. Чудесен микробиолог и страстен спортен запалянко. Замина за Чикаго преди 12 години и когато има възможност, се чуваме по скайпа. Знам, че просто няма начин да не е на трибуните с трибагреник. И докато търся лицето му, погледът ми се разхожда по останалите лица. Озарени от техни собствени емоции. Лесно е да се досетиш какви - опиянението от шанса да скандират заедно на майчиния си език и най-после да победят американците. Американци, които им дават хляба, но не и уважението си.

Официални данни няма, но се говори, че само в Чикаго има близо 300 000 наши сънародници. Хора, които намират сили едновременно да се трудят до припадък и да опровергаят мита, че българи в чужбина заедно брашно не мелят. Емигрантската ни общност в третия по големина град в САЩ издава няколко вестника, събира се в църкви, ресторанти и културни центрове. Организирано отива на волейболни мачове.
Когато най-после лягам, навън се съмва, а по някаква странна причина не се радвам кой знае колко на победата. Преди да се унеса, си давам сметка откъде се появиха тъгата и страхът. Тъгата е по някогашния съученик, който виждам само през лятото (но не всяко). А страхът е заради факта, че оставам там, където него вече го няма.

Цветан ЖИВКОВ, „Тема спорт”

България е там, където има и един българин