bulgarian-football.com | bgclubs.eu | GOAL.bg | Левски София | ДЮШ Левски | bfl-team.com | pi4e.com | Dropbox | eRepublik
* Влез   * Регистрация



Последно посещение:
Дата и час: 28 Мар 2024 18:57


Левски | Левски ДЮШ GOAL.bg



Напиши нова тема Темата е заключена, не можете да променяте мнения.     [ 4 мнения ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: 65 години от рождението на Георги Аспарухов-Гунди
МнениеПубликувано на: 04 Май 2008 12:15 
Offline
Аватар

Регистриран на: 30 Дек 2006 00:48
Мнения: 2540
Местоположение: Курило
На 4 май 1943 година е роден най великия Български Футболист Георги Аспарухов

Филм "В памет на големия спортист, светлия човек - Георги Аспарухов"

Изображение
Биография

Роден е на 4 май 1943 г. в софийския квартал Редута. Играе в детския, а след това и в юношеския отбор на „Левски“. Печели шампионската титла с юношите през 1960 и 1961 г.

През 1960 г., когато е приет в първия отбор на „Левски“, Гунди е едва на 17 години. Дебютира през пролетта на същата година, а първия си гол отбелязва на 28 септември срещу „Ботев“ в Пловдив (1:1). От пролетта на 1962 до есента на 1963 г. играе в „Ботев“, където става носител на Купата на България през 1962 и вицешампион през 1963 г. След като се завръща в „Левски“, печели три шампионски титли през 1965, 1968 и 1970 г. и три купи на страната през 1967, 1970 и 1971 г. Последния му мач в първенството е на 28 юни 1971 г. срещу ЦСКА (1:0), a последния му гол е на 13 юни 1971 г. срещу „Етър“ във Велико Търново (1:1).

Играе в 247 мача (200 за „Левски“ и 47 за „Ботев“) за първенството, в които отбелязва 150 гола (125 за „Левски“ и 25 за „Ботев“). Има участие в 36 мача (28 за „Левски“ и 8 за „Ботев“) и вкарва 20 гола (16 за „Левски“ и 4 за „Ботев“) за Купата на България (тогава — „Купа на Съветската армия“). През сезона 1964/1965 вкарва 27 гола за „Левски“, с които става голмайстор на страната за сезона. През 1965 г. е избран за спортист и Футболист № 1 на България. През същата година е на осмо място в класацията за престижната награда на сп. „Франс футбол“ - Златната топка. В тази класация Гунди заема 8 място.

Гунди има 18 мача (12 за "Левски" - 6 за КЕШ и 6 за КНК и 6 мача за "Ботев" в КНК) и 19 гола (12 за "Левски" - 8 за КЕШ и 5 за КНК и 7 гола за "Ботев" в КНК) в европейските клубни турнири. Четвъртфиналист за КНК през 1963 г. с "Ботев" и през 1970 г. с "Левски".

За националния отбор на България дебютира на 6 май 1962 г. срещу Австрия във Виена (0:2). Има 50 мача и 19 гола (18 мача и 11 гола са в квалификации за световни първенства), той е един от малкото българи, отбелязал гол на Англия на Уембли (1:1) (след Димитър Миланов - Пижо и Георги Димитров - Червения през 1956 г.)[1]. Играе на три световни първенства: в Чили - 1962 (в 1 мач), Англия- 1966 (3 мача и 1 гол) и Мексико - 1970 (3 мача). В Чили той е най-младият играч (19 год.) в националния отбор и вкарва единствения гол за България на първенството (срещу Унгария 1:6. Четири години по-късно в Англия отново той отбелязва единственият гол за България и отново той есрещу Унгария (1:3). Паметни остават и мачовете през 1962 с Португалия - 3:1; 1963 с Португалия - 1:0; 1965 с Белгия - 3:0 и 2:1; 1967 с Швеция - 3:0; 1967 с Португалия - 1:0 и през 1968 г. с Италия - 3:2. Последният му мач е на 11 юни 1970 г. срещу Мароко в Леон (1:1) - СП. Георги Аспарухов загива в автомобилна катастрофа заедно със съотборника си Никола Котков на 30 юни 1971 г. край прохода Витиня в Стара планина.

През 1999 г. е обявен за Най-добър футболист на България за 20 век.

Настоящият стадион на Левски (София) е кръстен на негово име.

Гибелта на Георги Аспарухов


Георги Аспарухов загива в автомобилна катастрофа заедно със съотборника си Никола Котков на 30 юни 1971 г. край прохода Витиня в Стара планина. Гунди кара собствения си автомобил, бежово „Alfa Romeo Giulia GT“ с номер СА 9999. Не е известно коя точно разновидност от разните модели Джулия ГТ кара, но за тогава всичките са спортни коли. Той се движи с несъобразена скорост, вероятно максималната възможна, спуска се по северния (по посока Ботевград) склон на прохода Арабаконак. Преминава по моста над река Бебреш и не спира (или не успява да спре) на стопа на Т-образия разклон с пътя Ботевград-Витиня-София. Блъска се в движещ се по посока София (за него - отдясно наляво) камион „ЗИЛ“ с ремарке, точно зад шофьорската врата, в резервоара. „Алфа Ромео“-то, се запалва, Аспарухов и Котков изгарят. Ако не е бил камиона, е щял да пресече пътя и да се блъсне в склона, тогава покрит с гора.

Дано почива в МИР!

_________________
Изображение
Изображение
Изображение


Всички видове застраховки към ЗК ЛЕВ ИНС.Отстъпки до 25%.
0883368440
0879331668


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: 65 години от рождението на Георги Аспарухов-Гунди
МнениеПубликувано на: 05 Май 2008 10:16 
Offline
Зелен до гроб
Аватар

Регистриран на: 31 Окт 2006 00:00
Мнения: 814
Местоположение: PazardJik cItY
Мир на праха му! И честита годишнина на всички левскари, а и на всички фенове на българския футбол.

_________________
www.winner.bg - Безплатни футболни прогнози с награден фонд 350 лева на месец!!!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: 65 години от рождението на Георги Аспарухов-Гунди
МнениеПубликувано на: 05 Май 2008 20:57 
Offline

Регистриран на: 07 Май 2007 21:19
Мнения: 1190
Местоположение: SILISTRA
Един е ГУНДИ !!!!

ПОКЛОН


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Гунди и Котков
МнениеПубликувано на: 30 Юни 2008 11:43 
Offline
Син до гроб
Аватар

Регистриран на: 17 Окт 2007 22:15
Мнения: 1436
Георги Аспарухов -Гунди
Изображение

КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ГУНДИ

Роден на 4 май 1943 година, загива при автомобилна катастрофа на 30 юни 1971 година. Български футболист, централен нападател на ФК "Левски" София от 1960-1961, 1964-1971 и на ФК "Ботев" Пловдив 1961-1963 година. Има 245 мача и 150 гола в групата на майсторите. Голмайстор на първенството през 1965 година с 27 гола. Трикратен шампион на страната 1965, 1968, 1970, носител на купата за 1962, 1966 и 1970. През 1965 година е носител на купата за спортсменство, обявен е за футболист No1 на страната и за спортист No1 на България, заслужил майстор на спорта, награден със сребърен "Орден на труда". Национален състезател с 50 участия и 19 голаа. Участвал в три световни първенства в Чили, Англия и Мексико. В анкетата на френския спортен седмичник "Франс футбол" за най-добър футболист на Европа и носител на "Златна топка" е класиран на осмо място за 1965 година - изключителен успех за спортист от Източна Европа по това време. Нерео Роко, треньор на "Милан", след като наблюдава играта на Георги Аспарухов, Възкликва: "Това е център-нападателят на моите мечти!" Гунди е първият български спортист придобил широка известност в чужбина и получил висока оценка от известни футболни специалисти. Безспорен любимец на футболните почитатели, считан за най-добрия футболист на България за всички времена.


НЕЗБРАВИМИ МИГОВЕ ОТ ЖИВОТА НА ГУНДИ


... 1950 г. ... Поляната на Редута край София дълго време през годината е покрита с трева. Здрави и пъргави момчета в махалата има достатъчно, липсва само топката. Това са годините след войната, когато не само кожените топки са проблем. Първите топки, с които Георги е играл са шити от баба му. Тези натъпкани с кълчища, дреб и какво ли не още кълба повеждат детето към приказният свят на футбола. Майката на Аспарухов, по-късно си спомня:
- Всяка вечер, като се върнеше в къщи от поляната, ще се завърти около баба си за нова топка. Баба му уж се сърди, ама преди да си легне, пак вземаше губерката с дебелия конец...
На махленската поляна - тази за времето си най-велика спортна забавачница и начално школо - постепенно започва да се откроява онова футболно умение, което сетне ще се превърне в синоним на световна класа.
...Когато един хубав ден пред треньора Коце Георгиев довеждат един източен малчуган и му казват да изпробва това момче, той решава да го подложи на тест. Не може който и да е да играе футбол, пък дори и в детския отбор! Упражненията са за водене на топката, за удари във вратата, за двигателни способности - за да се реши въпросът, има ли смисъл това момче да учи футбол или не. Бащата на момчето Аспарух Рангелов, стои настрани и се притеснява, че изпитът трае толкова дълго. Но накрая треньорът идва при него и му казва:
- Какво да го учим! Това дете е родено футболист.
Малкият Георги прави впечатление с онова, което футболистите наричат "да бъдеш на ти" с топката. Изумява с всеотдайността си в играта и с това, че всичко му се отдава. Той има една особено важна черта в характера - постоянството.
Тази любов към футбола идва от сърцето на бащата, който не пропуска нито един случай да хване за ръка малчугана и да го настани до себе си на трибуната.
- Водех го на всички мачове още от най-ранната му възраст. Все му сочех техничните играчи, все го карах да се вглежда в "звездите". И като се върнеше у дома, с часове се мъчеше в махленската игра да направи нещо от онова, което е видял. Додето не капне от умора, топката не падаше от краката му.
В мечтите си малкият Георги винаги се е виждал като централен нападател. И затова може би му става странно, че след приемнят изпит го поставят в защита. Вероятно ръстът диктиува това решение на треньорите или пък невероятният отскок и играта с глава. Когато бащата на Аспарухов се опитва да убеди треньора, че синът му не е за централен защитник получава отговор: "Нека си играе сега така, да ни помогне. Нямаме друг централен защитник, а той може всичко...!"
Любовта на малкия Георги към футболната топка не е единствена. Той играе волейбол, баскетбол и е пръв в училище по земна гимнастика. И кой знае защо един ден Гунди се вмъква в стаята на треньора по волейбол и заявява: "Имам желание да тренирам волейбол!". На въпроса, защо бяга от футбола Георги отговаря: "Футболът ме привлича много, но не мога да понасям грубостите. "Във волейбола Аспарухов израства с всяка изминала тренировка и скоро се налага в основният състав. Опитът да балансира между двата спорта довежда до изостряне на отношенията между волейболният и футболният му треньор. След великолепното представяне на Гунди в решителен мач за градско първенство по футбол при юношите, треньорът му по волейбол казва: "Убеден бях, че волейболът губи един истински талант. А той би могъл да бъде и отличен баскетболист, атлет...!"
Ранното съзряване на Аспарухов му дава възможност още като дете да играе с юношите, а като юноша да се нареди сред мъжете. Така на 5 юни 1960 г. Георги Аспарухов записва първият си мач за представителният тим на Левски. На този двубой и на следващия - с пловдивския Ботев - не изпъква с нещо особено. Причината може би е в това, че Гунди играе с №6 и №5 (бел. ав. - тези номера са се носили от защитници, за разлика от днес, когато номерът няма значение).
По-късно Георги Аспарухов заминава с юношеския национален отбор за Австрия, за турнира на УЕФА. Гунди отбелязва невероятен гол, във вратата на домакините, с удар почти от центъра. "От този мач се обедих, че това момче не е за защитник", казва по-късно треньорът Кръстьо Чакъров.
...Треньорът на тогавашният ЦДНА многократно е упрекван в това, че не е забелязал Гунди. На тези обвинения той отвръща: "Какво? Не съм прозрял таланта на Гунди, не съм го искал? Има си хас! Та аз тогава бях наказан, че го задържам при нас и не го отпращам там, където бе определен по предназначение като войник. И ако искате моето искрено мнение, запомнете: Гунди за мене е най-големият футболист, който сме имали в България."
...След кратък престой някъде из южните поделения, Гунди се озовава в Ботев /Пд/ (бел. ав. тогава също армейски отбор). Първият му мач с "канарчетата" е срещу плевенския Спартак. С Аспарухов "Ботев" се превръща в по-мощен отбор, става челник в шампионата и печели купата на страната.
... Георги Аспарухов е поканен в националният отбор, когато е само на 19 години. Едва ли някой си спомня за контролните мачове на националният отбор по време на подготовката му за Чили. Тогава Гунди получава истинският знак на признанието, след феноменални игри. Аспарухов става равен между равните. От този момент нататък Гунди се превръща в лидер, както на клубния си, така и на националният отбор.
...Със завръщането си в Левски "камъкът пада на мястото си". Аспарухов започва да ниже гол след гол и да блести с хубави изпълнения. Левски се преобразява, набира сила и се изправя в цял ръст. Присъствието на Гунди се отразява благоприятно на всички. Играта на "сините" се подчинява изцяло на онова, което тяхната девятка подсказва. И всичко в отбора започва да става по-завършено, по-модерно, по-красиво.
...1965 година, годината на неговата слава... Още в първите кръгове Левски набира инерция, от пет последователни срещи печели четири и само веднъж завършва наравно. Отборът отбелязва 13 гола и 9 от тях на Аспарухов. Следва знаменита серия от няколко последователни срещи: с Локомотив (тогава основният претендент за титлата) 2:0 - с два гола Аспарухов решава мача; ... С ЦСКА - 3:0, два от головете вкарва Гунди; с Академик (Сф) - 4:0 (четири гола на Аспарухов); със Славия - 2:2 (в последните пет минути два гола на Гунди). Аспарухов успява този сезон да подобри голмайсторското постижение на Диев от 26 гола, като отбелязва 27.
Така Георги Аспарухов става за първи път шампион, става и голмайстор, обявен е и за спортист №1 на страната...
...29 декември 1965 г. - Флоренция (решаващ двубой с Белгия за Световно първенство на неутрален терен)... Два гола, божествена игра на Аспарухов и България е на световни финали!...
...Аспарухов не се възгордява. Остава си все така сърдечен, скромен приветлив и благодушен към всички. Оставя спомена за верен приятел, искрен в отношенията си, неподправен с нищо към хората...
... Събува обувката и свлича чорапа, за да каже с болка: "Вижте...!" И гледката винаги бива поразяваща - издути глезени, деформирано стъпало, неестествено разположени костици, стави, сухожилия. И безброй следи от хирургическа обработка... Не това не е нормален човешки крак.
...Контузиите са неизбежен спътник на Гунди, трупат се една след друга и нанасят непоправими злини. При Аспарухов те се превръщат в истински бич, в негова съдба. Той е беззащитен срещу това печално явление, на което не е трудно да се намери обяснение. Много са защитниците, чиято задача се свежда единствено до "охраната" на Аспарухов. В такава компания той неведнъж става обект на жестоки стълкновения. Не, това не е спортна борба, а война на кръв показвана от неможещите. Жалкото, че зад тези уродливи прояви се крият съответните наставници, поставящи "тактически задачи" за опазването на опасният съперник.
Как болезнено изживява всичко това Аспарухов! Страда, но мълчаливо, със стиснати зъби отминава парещия досег с бутона на противника, острото съприкосновение с чуждия крак или лакът.
... Многобройните контузии влошават състоянието на Аспарухов от година на година от мач на мач. Вина имат и хората, които го вкарват в игра, оздравял-неоздравял, защото искат от него голове, победи. Те разчитат на неговата етичност, на дисциплината. Залагат на силната му обич към отбора, на неумолимото влечение по топката. Не веднъж му се внушава: "Трябва да играеш! Нужен си, дори и без да се напрягаш. Самото ти присъствие на терена удвоява силите на другите десет, ще смути и съперника"...
... 1971 г. започва като другите преди нея - с лечение процедури, специални грижи. И с надежди. Уви! Кой е допускал, че това ще бъде последната година от неговият живот.
... 28 юни. Заключителен шампионатен мач Левски - ЦСКА. Изходът е без значение, но в този двубой престижът има висока цена. В един момент от мача Гунди се освобождава от "пазча" си, но е свирепо подкосен отзад. Нервите на Аспарухов отдавна са опънати до скъсване. И се скъсват, не издържат. Аспарухов посяга с крак към нарушителя и е изгонен от терена (за втори и за последен път в кариерата си)!

Никола Котков
Изображение

Кратка биография
Роден на 9 декември 1938г. В гр.София. Записва 286 мача в “А”РФГ с фланелката на “Локомотив” (143 гола) и 36 мача в тима на “Левски-Спартак” (20 гола). Два-пъти шампион на страната. Играл е общо 59 мача и отбелязва 33 гола в националните отобори: 15-А, 10-Б, 11-ол, 7-мл, 16-юн.



Наричаха го Котарака,Котето, Котков. За младите почитатели на футбола, които не са го виждали, искам да кажа, че той много приличаше на актьора от филма “Денят на чакала”. За тези, които са го гледали, когато футболът имаше ниво и то беше високо, колкото прожекторите на стадиона - той беше техничен, имаше силен удар с левия крак, изключителен майстор на фаловете. Всъщност фаловете му приличаха на изпълнение с пиротехника - ако ударът се спреше в “стената”, някой падаше в “нокаут”, а ако беше във вратата, изваждаше я с коловете... Вкарвал е голове и от центъра - пернишката публика може да свидетелствува за това. Започна от юношите на “Локомотив” - София, кьдето беше водач и звезда. По-късно много футболисти израснаха, вгледани в играта му - елегантна, финна атрактивна. За кариерата му не е без значение, че негов партньор бе Спиро Дебърски - футболист като динамит, взривоопасен. Влекач - казано на езика на онези, които са го виждали пазен от четири-пет бранители.

Сигурно някъде не съм прав и ще разваля настроението на специалистите но нашата цел е да разкажем за Котков съпруга, бащата, сина... А такъв най-добре го познава КАТЯ КОТКОВА - майката на децата му. Зад вратата така свирепо лаеха две кучета “джобен формат”, че ако им паднеше глутница вь.щи, сигурно щяха да я направят на парцали. Затова разговорът стана в редакцията. А нашите прозорци гледат в тези на Футболния съюз. Както се казва, въпросът сам се завъртя на езика ми: кои футболисти заслужават днес вашето внимание? “Не са много - отвърна Катя. - Стоичков, Трифон Иванов и понякога Ники Илиев.”

Вечерта предстоеше мачът за квалификациите на световното пър венство с Дания. Попитах я какъв ще бъде резултатът. Два на един за нас - отвърна тя, - иначе ще е срамно... Срамът си е факт, но встрани от него остана разказът й за оня, когото наричаха Котарака, Котето, Котков:

- Ако беше жив, щеше да е подхванал петдесет и първата си година. Беше рус и сигурно белите му коси нямаше да личат. Едва ли щеше да напълнее - някаква пещ имаше у него, в която той хвърляше дните, годините и огорченията си. Живееше само с радостите си. Затова все го сънувам усмихнат, пълни някакъв багаж в голяма спортна чанта, целува децата и от вратата им казва: “Аз няма да се върна...” И все срещу Задушница. Като тръгна да раздам, който ме види с чинията, се разплаква. А минаха осемнайсет години!... През декември миналата зима на рождения му ден един от приятелите му отля от чашата си и каза: “Нека живите забравени да изпием по глътка за незабравимия...”

От ученичка ми викаха Маца. (Обясняваха ми, че се галя на думите. разтеглям ги, свързваха го и с очите...) И един ден (вече бях студентка английска филология) мой познат, Георги Мархолев, ми каза, че иска да ме запознае с хубав мъж, който също бил “маце”. Не го попитах кой е, да не развалим вкуса на изненадата. Беше слънчев ден, може би празник, защото хората носеха цветя, а на мен ми беше малко притеснено и много любопитно. Вървяхме по “Раковска”. Гого протегна ръка напред и видях под едно дърво усмихнат и лъчезарен Котков. Аз също спортувах тогава и бях гледала много от мачовете му. Беше облечен с костюм, вратовръзка и бежов шлифер, в ръцете му - цветя, а на ревера на сакото - малка значка на “Мерцедес”. Очите му бяха синьосребристи, от такива очи е по-добре да стоиш далеч, ако играта ти не е честна. Подаде ми ръка и в този момент някой поздрави: “Мац, здравей!”. Обърнахме се и двамата. После се разсмяхме. Котков каза: “Това е знак, че оттук нататък заедно ще се обръщаме на този поздрав”. Не отговорих нищо. Дотогава не харесвах руси мъже.

Една сутрин рано вкъщи се позвъни. На вратата съучастнически се усмихваха Гого и Котето. Поканих ги, направих чай, сложих бисквити. Разприказвахме се. Разговорът някак се завъртя за басовете. И Котето веднага ми предложи да се хванем на американски бас: ако изям десет бисквити за две минути, той ще ми подари, каквото поискам, ако не - да се омъжа за него. На седмата бисквита избягах в банята. Той дотича след мен и каза:

“Спечелих!” Сега си мисля, дали не исках нарочно да загубя...

Оженихме се и вечерта замина с отбора за Кипър. Седяха две седмици. Един ден получих девет писма наведнъж. Месец след това започнаха телефонните обаждания. Звъняха ми всякакви и всички с добри намерения... “Котков в момента е в ресторант “България” с руса жена”, “Снощи беше в бара с две студентки”, “Виждам го в момента да се целува с платинена красавица...” и затварят телефона. В някои случаи той си беше вкъщи, но когато го нямаше...

Седим в сладкарница и чуваме едната сервитьорка да казва на другата. “Довечера имам среща с Котков.” Поглеждам го, той вдига рамене. Повика сервитьорката и я попита: “Познаваш ли Котков?” “Да - отвръща тя - обядвахме за едно в ресторанта на ЦУМ.” Котето си показа паспорта, онази клати глава. “Ти - вика може да си Котков, но аз имам среща с футболиста...” Оказа че, че някакъв мъж приличал на Котето и се представял за футболист. И до днес го срещам - винаги минава на отсрещния тротоар, защото приживе Котето го беше издирил и “разговаряли” насаме...

Беше ревнив. Излезе ли на терена, озърта се да види дали съм на мястото си. Защо закъсня десет минути? Казвам му - автобуси, трамваи, народ, докато се дотът ря... Ще тръгваш по-рано!

Като бях бременна с дъщерята, ставаше сутрин в пет да ми купи мекици, та ако ми се доядат.. . Много помагаше вкъщи. Когато дойдеха футболисти с жените си - гогава живеехме дружно,- той слага престилката, а те го будалкат: “Ще ни развалиш семействата...” Можеше да си сготви, да се изпере, само за пазар не го биваше. Пратя го за пет пържоли, той донесе двайсет - месарят му ги препоръчал. След мача с ЦСКА, на който вкара четири гола, непознати деца му подариха бяло коте. Не даваше на никой да се грижи за него. Ядяха си двамата, къпеха се. В деня на смъртта му котаракът изчезна и никой не го видя повече.

Котето беше милозлив човек. Нямахме кола и когато трябваше да ходим някъде, приятели ни услуж-ваха. Та когато сме пътували, никога не стигахме навреме. На всеки, който му махне, спира и го взема дори и съвсем да не е в нашата посока. Войник не пропускаше, особено пък някой с аварирала кола. Кой за сервиз, кой за “Пирогов” - не оставяше никого. Майка му така обясняваше неговата човечност: “Котето е бил близнак с друго момче, което почина при раждането. И все си го търси - казваше тя, - а човек се намира с добро.” След смъртта му тя отслабна четиридесет килограма и за една година си отиде. Не съм чула Котето да й каже дума насреща или да й възрази...

Бяхме в магазин да купуваме нещо. Гледам някакъв се озърта, святка с очи в огледалата, грабва една чанта и хуква. Бях до вратата, сложих му крак и той падна. Котето се обърна, помисли, че ми е направил нещо, скочи отгоре му, ще го убие... Обикновен крадец се оказа. Викнаха ни в съда да дадем показания и още преди да се приберем вкъщи, тръгна слухът, че се развеждаме. А той умираше за нас, особено за дъщеря ни. Слагаше я на коленете си и казваше: “Татко ще си купи шмайзер и ще я пази от лошите хора...”

Веднъж на мача с “Ботев”, Враца, му счупиха носа. Докараха ми го със шита горна устна на кръст и кръгче около него. Не можеше да говори, затова ми написа. “Събирам за мердедес, започваме от емблемата.” После започнахме да ‘събираме” много: комоциум (а публиката реве, че е пиян на терена), отлепване на надкостницата, шест дена след операцията го накараха да играе...

Запалянковците го обичаха и не можеше да се откъсне от тях. Къщата ни беше пълна с железничари - кого уволнили, на друг дали стар локомотив, - тичаше да им оправя бакиите.

Помагаха му и на него. Харесваше треньора Витлачил, към когото всички хранеха особено почитание и симпатии. Интелигентен, приятен човек, с него можеше да споделиш и сълза, и радост. Той не ги събираше преди мача на лагер, а ги оставяше вкъщи. Минаваше на проверки да контролира спазват ли режима. При нас все се случваше, че когато дойде, аз храня малкия. Вземаше го от ръцете ми, слагаше го на коляното си и довършваше храненето. Ако станеше с мокро топло коляно, казваше, че това е знак за победа в предстоящия мач.

На тръгване нареждаше на Котето, но достатъчно силно, да чуя и аз: “Да затваряш гардеробите...” Преведено от езика на спортния режим.означаваше: всеки да спи поотделно...

А на него как му се живееше... Не беше монах, пушеше “Слънце” и пийваше... Имаше предчувствие, че ще си отиде рано. Не наблягаше твърде на режима, а напоследък все ми викаше: “Хей, Муцо, да си носим новите дрехи!” Беше винаги изряден, с костюм, чиста риза и връзка. Обичаше да хапва сърми с лозов лист, торти и агнешко. Няколко дни след смъртта му не помня кой от приятелите ни позвъни и ми каза: “Муцо, видях ги. Спекли се като агнета...” От тогава агнешко не влиза у нас.

Винаги се е разговаряли за спорт в нашата къща. Котето харесваше Джани Ривера, а за Кройф казваше, че е по-голям от Пеле. Уважаваше Лев Яшин, но еталонът му за играч беше Гаринча. “Муцо - казваше ми, - като млад умирах от радост и бях горд, ако някой от по-възрастните футболисти ме накара да му донеса обувките. Ще си счупя краката да бързам, а по пътя все ще намеря някакъв парцал да ги лъсна. А сега можеш ли да накараш някой да ти донесе обувките? Той ще ги напълни с кабърчета...”

Четеше и купуваше всичко, което излиза. Следваше задочно двигатели с вътрешно горене и нямаше оценка, по-ниска от петица. Напразно...

Последния ден бяхме неразделно двамата. Не бях добре и сутринта той ме заведе в поликлиниката. Оттам минахме при една приятелка, която гледаше на кафе, и аз поисках да ми види чашата – през дъното й минаваше широка бяла линия, а встрани - натрупана утайка като две могили. Тя погледна, погледна и мен, стана внезапно и я изми на мивката. “Днес не съм разположена - каза, - ще ти гледам друг път.”

След седмица щяхме да заминаваме на морето и затова го помолих да минем през пазара да купя шапки за децата. Като се върнахме, в пощенската кутия имаше съобщение, че дъщеря ни е приета за манекенка на “Лада”. Беше осемгодишна, добре сложена и щеше да представя детски облекла. Аз се зарадвах, а Котето се разсърди. Не му се видя сериозна тая работа, той имаше други планове за нея.

“Ботев” Враца, имаше бенефисен мач. Беше поканен да гостува националният отбор. “Ние сме се разбрали с бате Йончо - ми каза Котето, - аз няма да ходя. Нека заминат младите момчета...”

Сутринта Гунди го взе за тренировка. (Освен големи приятели, бяха и братовчеди по майчина линия.) Чакаше го долу на улицата. Помахаха ми от колата и тръгнаха. Към девет и половина Котето се обади, че трябвало непременно да замине за Враца. За първи път националният отбор пътуваше без автобус, а всеки, както намери. Към единайсет и половина през пет минути зазвъняха познати по телефона да ме питат как съм, какво правя? Явно бяха научили за катастрофата. Само аз още нищо не подозирах. После започна да се звъни на вратата. Отварям, няма никой. След това дойде съседката, прегърна ме и се разплака...

Отидохме на Витиня. На петдесет метра от нас, на завоя, бе покритата с брезент кола...

Сега непрекъснато си повтарям мисълта на Чаплин: “Има нещо по-неизбежно от смъртта - това е животът.” От осемнайсет години Котето го няма и целият ни живот е мъчително укротяване на разрухата. Над хиляда души са ми разказвали, че са били с него в последния му ден. Не им се сърдя. Годините ми са пълни с любовта на хората, които го обичаха.



Георги КОТКОВ- Баща

“Никола Котков е роден на ул.”405” в софийската Драз махала. Тя се намираше до Локомотивното депо, заключена от улиците “Сливница”, “Мария Луиза”, “Раковски” и да речем – “Колкотница” (където е митницата. Бяхме добро семейство, живеехме в фондовите жилища по-скоро като бедни, отколкото като хора със средни възможности. Баша ни беше шлосер в Катастрофната служба (тогава така я наричаха) на БДЖ. Майка ми никога не е напускала дома ни, тя беше прекрасна домакиня. А пък аз ритах топка в тима на “Победа”от малък, от малък поех и пътя на каменоделеца.

Близо до нашето жилище имаше празно място, на което от дете, както много софийски момчета по онова време, Кольо “овладяваше” топката. Тя най-вече бе парцалена. Той обичаше безмерно тази игра още от дете. Дори си спомням, че криеше топката при махленския бръснар Ангел, за да не я види майка ни. Родителите ни не бяха много възхитени, че ние се увличахме по “ритни топката”.

Наблизо не 13-то училище. Там учеше Кольо. Но никой не го беше видял , за да го привлече в организирания футбол . А когато опря и до това пречката беше голяма. Директорката не даваше и дума да става той да тренира в “Локомотив”, тъй като прогимназията била разпределена към ЦСКА(?!?). Озовахме се в трудно положение – ние, потомствените железничари. А братчето ми бе готово да не ходи на училище, но да играе футбол. Та се наложи по едно време за два-три месеца да тренира в ЦСКА с ходатайството на известния тогава масажист Насо Богданов, наш братовчет. След това всичко си дойде на място. Записа се в жп института “Г.Бенковски”. Завърши го успешно, мисля дипломата му беше петица. Спомням си, че трябваше за дипломата да се чертае някакъв детайл. Пък го нямаше. Хеле един инженер го намери. Та да видиш какво чертаене падаше. Той – правите линии, аз – кривите, извивките. Имах понятие от чертежи. Стана добре. Спомням си, че от комисията изразили съмнение дали той сам си е правил чертежа. Какво ти съмнение. Те не знаеха колко упорит беше той. От малък та до трагичния си край беше един добряк, но притежаваше твърд характер, не се предаваше пред никакви трудности. Обичаше да лови и басове. Един път се хвана на 200 лева, че ще вкара три гола на “Левски”. Така и стана, но парите не получи никога. Не ги и търсеше много. Та заедно с учението в жп института започна тренировки в “Локомотив”. Това беше иситнско щастие за него. Ние и в червата сме локомотивци. Какво друго – за него като футболист всичко е известно.

А, стана дума за “Левски”. Той уважаваше този отбор, но главната причина там бе, че някак не можеше да приеме обединения отбор “ЖСК-Славия”. По преминаването му в “Левски” нямахме консенсус, но той имаше много силен характер. Когато решеше нещо, никой не можеше да го разубеди. Но и в синята фланелка не беше лош. Много се имаха с Гунди. И на терена, повече в живота. И двамата бяха с добър нрав, Кольо много обичаше децата, на игрището на “Локо” орляци се трупаха около него. Най-много признаваше първия си треньор Тодор Конов, също и Георги Берков.”



Людмил Неделчев

Сигурно и сега Кольо Котков щеше да бъде същият - сериозен, дори привидно намръщен, мълчалив и за да почувстваш в него добряка - трябваше да стигнеш до сърцето му.

Няма го вече 30 години. А усещането на близки и приятели е, че като изтичат играчите на терена, ще зърнем сред тях бяло-русата му глава. Толкова беше рус, казва Маца, съпругата, жената, която боготвореше, че си мислех понякога, когато остарее - рус ли ще бъде или бял?

Котето не остаря. Твърде млад - ненавършил 33 години, зла съдба го отне от живота. Скърши крилата на два орела - Котков и Аспарухов.

“Белият орел” си спомням, че го наричаше един от най-близките му приятели Гого Мархолев. А прозвището идваше от орловия поглед, с който по всяко време следеше играта. Във всеки миг знаеше какво трябва да направи, във всяка ситуация имаше свое решение.

Помня го още юноша, през 1959г., когато нашите момчета станаха европейски шампиони. Какви момчета! Величков, Соколов, Кръстев, Александров, Китов, Ботев... но сред тях той бе като “белия вожд”. И правеше играта, и вкарваше голове... за да завърши като голмайстор на турнира. Влезе сред “големите” в “Локомотив” като равен и въпреки младостта си, стана лидер. А когато пожела да играе в “Левски” - всички го разбраха. Дори железничарите не му се разсърдиха, защото уважиха желанието му да застане до Гунди. Само 36 мача изигра със синята фланелка, но вкара в тях 20 гола! Прегърна в 1970 година и шампионската купа. Незабравим в този шампионат остана мачът с ЦСКА (5:2), в който Котков вкара 4 гола.

Няма го, за да ни прави щастливи по терените. Няма го, за да огради с невероятна любов съпругата и децата си, няма го, за да вълнува приятелите си... А те бяха много. В приятелството му се кълнеха хора, които дори не го познаваха. Така се носеше и невероятната му “слава” на гуляйджия. В една вечер поне 100 души бяха готови да се закълнат, че са “ударили по едно” с Котето, а в същото време той може и да не е бил в София...

Не беше светец. Обичаше да се разтоварва в заведенията, но не заради ичкията, а за компанията. Случайно станах свидетел на една история. В сладкарницата на „София" Котето, на малка масичка си хортуваше с едно момче и едно момиче. Пред него стоеше бутилка “Кока-кола”. Директорът на комплекса Коста Ангелов, левскар, нервно минаваше покрай него. На другия ден бе мачът с ЦСКА. Накрая проверил сервитьорските бележки и разбрал, че в “колата” на Котето вече имало 4 водки. Вдигна му скандал: “Ние, левскарите, душата си изгаряме за този мач, а ти спокойно си пиеш...” Кольо се огледа с неудобство, защото от съседните маси го гледаха всички.

На другия ден се знае какво стана - Котето вкара 4 гола. Веднага след мача потърсил директора в хотела. Коцето го посрещнал с радостни очи и разтворени обятия, щастлив от победата на “Левски”. Поискал да го почерпи. А Кольо с усмивка му отвърнал: “Късно е. Ако вчера ме бе оставил да си изпия и петата водка - щях да вкарам и петте гола!” Такъв беше той - единствен и неповторим.

Някога този случай би бил забранен за пресата, за да не влияе лошо на младите. Днес всъщност доживяхме футболното време на Котков - не е важно как живееш, какво правиш, а как си вършиш работата на терена. Сега никой не шпионира играчите кога си лягат, какво пият, заключват ли се от жените си... Професионализмът, който изисква самоконтрол, имаше много отдавна своя първоучител, защото още преди 20 години Никола Котков бе истински майстор във футболната професия.



Атанас МИХАЙЛОВ (Начко): “Някога, като гледах майсторлъка на Котков, се възхищавах, учех и вдъхновявах от него. Той беше твърде скромен, за да ми каже: Начко, гледай и се учи от мен!”



Георги БЕРКОВ, треньор: “Котков бе мъж с характер, който никога не се страхуваше от личния неуспех, а винаги бе готов да даде всичко за победата. Той бе изобретателен и интелигентен, властен, усмиритал, с еднакво майсторство вкарваше голове и подготвяше други за партьорите си.”



Георги АСПАРУХОВ (Гунди): “Аз го заобичах от сърце още при първия ни досег. Всичко еснафско, особено вещоманията, му беше чуждо. Беше пет години по-голям и се обръщах към него с “бате Кольо”. Правех го и заради неповторимото му майсторство. Не му беше неприятно. Веднъж ме сряза: Какъв батко съм ти аз? Аз трябва да ти викам така, защото можеш всичко във футбола. Изчервих се от срам.”



Цаньо СЪРНЕВ: Наричаха го Котарака, Котето, Котков. За младите почитатели на футбола, които не са го виждали, искам да кажа, че той много приличаше на актьора от филма “Денят на чакала”. За тези, които са го гледали, когато футболът имаше ниво и то бе високо, колкото прожекторите на стадиона – той беше техничен, имаше силен удар с левия крак, изключителен майстор на фаловете. Всъчност фаловете му приличаха на изпълнение с пиротехника – ако ударът се спреше в “стената”, някой падаше в “ хокаут”, а ако беше във вратата, изваждаше я с коловете... Вкарвал е голове и от центъра – пернишката публика може да свидетелства за това. Започна с юношите на “Локомотив – София”, където беше водачи звезда. По-късно много футболисти израснаха, вгледани в играта му – елегантна, фина, атрактивна. За кариерата му не е без значение, че него в партньор бе Спиро Дебърски – футболист като динамит, взривоопасен. Влекач – казано на езика на онези, които са го виждали пазен от четири-пет бранители.


Мир на праха ви.Поклон до земята :idea:


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Темата е заключена, не можете да променяте мнения.     [ 4 мнения ] 



Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Иди на:  
cron




Powered by phpBB © 2008 phpBB Group

Контакти | Fans on Facebook | Игра с прогнози